Аксиния Михайлова - когато поезията диша на два езика

Аксиния Михайлова - когато поезията диша на два езика



След като разбира, че е носител на голямата френска награда за поезия "Макс Жакоб" за 2020 г., поетът и преводач Аксиния Михайлова се колебае дали точно сега е времето да съобщи за новината, при положение че "всички са на нокти". Накрая го прави и крайният резултат е тъкмо обратният - реакцията на нейните приятели и читатели е, че подобни новини са като глътка въздух сред апокалиптичните картини, които много медии рисуват.


Може да се каже, че в света на поезията тя има двойно гражданство, тъй като пише както на български, така и на френски език. Наградата получава за "Целувката на времето" - втората ѝ стихосбирка, написана на френски език и публикувана от едно от най-престижните френски издателства - "Галимар". Двете френскоезични стихосбирки на Михайлова са част от една от най-старите поредици на издателството "Бялата колекция", в която през годините излизат книги като "Чумата" на Албер Камю. През 2014 г. за първата си стихосбирка на френски - "Небе за изгубване", получава наградата "Гийом Аполинер", често наричана "Гонкур за поезия".


Въпреки това Михайлова счита за един от най-големите шансове в живота си това, че е родена във врачанското село Ракево, където е учила до 7-ми клас. "Там развих сетива, които нямаше да бъдат култивирани в мен, ако бях градско дете", разказва тя. "Ако не помириша картината, ако буквално не я усетя с езика си и с всички външни сетива, с които опознаваме света, не мога да я превърна в стихотворение". Спомня си как е хранила патиците и кокошките, бродила е по баирите и по брега на река Ботуня, как е вземала книги от библиотеката и е ходила на кино в салона в читалището.


И до днес когато има нужда да се зареди и разполага с време, се качва на влака и отива на село. Пристигне ли в къщата, разходи ли из градината, за да провери как са ябълките и нещата, които е посадила, усеща вкуса на детството и как я тегли простият начин на живот. Когато е на село, рядко включва телефона си. "И изобщо не страдам", засмива се тя.


Кои български поети са я оформили като автор и като човек? Голяма част от тях носят името Иван: Иван Пейчев, Иван Динков, Иван Методиев, Иван Здравков, Иван Радоев. Лично се познава с Христо Фотев. Не пропуска да спомене Биньо Иванов.


Преводачката на френските сюрреалисти


Първите стъпки в битието ѝ - на преводач, а и на поет, са свързани с литературното списание "Ах, Мария". Тя е един от неговите съоснователи. Като пример за това, че нищо не е случайно, сочи превода си на текст на Макс Жакоб за третия брой на списанието. Естествено, тогава няма как да знае, че почти 30 години по-късно ще вземе наградата на името на френския поет и художник. През 1989-90 г. група студенти - повечето български, но и двама гръцки, които често се събират в заведението "Яйцето" в Софийския университет "Св. Климент Охридски", решават да създадат списание, което да публикува текстове, с които българският читател не е имал досег. "Подобни текстове можеха да бъдат прочетени, но в издания за "вътрешна употреба", които не достигаха до широката публика", обяснява Михайлова.


Първият брой е за това как се пише литература. В нейния живот голяма роля обаче изиграва вторият брой - този за сюрреализма.


 

"Наложи се да превеждам сюрреалисти: Бенжамен Пере, Пол Елюар, Андре Бретон. Без да знам с какво се захващам, се впуснах в него с цялото невежество и смелост на младите години", разказва Михайлова. Шегува се, че тогава е била и първата ѝ карантина. За близо три месеца почти не излиза от квартирата си, но е възнаградена за усилията си - обажда ѝ се поетът и преводач Николай Кънчев. "Искам да се запозная с преводачката на френските сюрреалисти", казва той. Първите ѝ стъпки в превода продължават с Жорж Батай и Жан Жьоне. "Така разбрах, че това ми доставя невероятно удоволствие. Продължавам да превеждам, но с времето енергията започна леко да не ми достига. Не мога да се справям едновременно с ходенето на работа, писането, преводите. Затова в последните две-три години се занимавам с преводи по-малко", допълва тя.


Любовната ѝ връзка с френския език започва, когато е на 13 г., но и до днес продължава да го учи и да изпитва неувереност и колебания. Като причина за това посочва всичко, което ти се изплъзва, когато не живееш в езиковата среда. "След като повече от 40 г. се бях занимавала с френски, нещо ми се отключи" - така Михайлова обяснява как е започнала да пише на френски. "Но как може да се каже откъде идва едно стихотворение? Дали ще искаш да пееш в банята, докато се къпеш? Дали ще нарисуваш нещо по замъгления прозорец? Това са подтици, които не биха могли да бъдат обяснени", отбелязва тя.


Главният режисьор и времето за промени


Сега времето ѝ минава почти изцяло пред компютъра. Михайлова от години работи като учител по френски език и английски и покрай дистанционното обучение е по-ангажирана, отколкото по принцип. Изолацията ли? Тя не я притеснява чак толкова. "Налагало ми се е сама да се поставям под карантина, когато имам краен срок с превода на някоя книга. Тогава се събуждам в осем и работя до откат", разказва тя.


"Свикнали сме да казваме: "Нямам време да си дочета книгата. Нямам време за това. Нямам време за онова". Времето винаги е било дефицит. И в един момент режисьорът отгоре ни изпрати всичкото време на света. И сега повечето хора се чудят какво да правят с него, казва Михайлова. "Може би трябва да обърнем внимание на простите, но истински неща - една обикновена манджа, усмивката, да кажеш някоя добра дума на някого. Сякаш сме забравили, че да общуваш с другия нормално и адекватно е изкуство, което изисква търпение, компромиси, време", продължава тя. "Явно е дошъл момент да се променим генерално, ако искаме да оцелеем. В противен случай главният режисьор отгоре ще ни изпрати някакво друго хубаво изпитание или ще ни изпълни някоя друга и не съвсем изкусурена молба като: "Дайте ни всичкото време на света".


поезия, поет, френски език -


Коментирай

Реклама