Датският семеен терапевт Йеспер Юл: По-добре автентичен, отколкото теоретичен родител

Датският семеен терапевт Йеспер Юл: По-добре автентичен, отколкото теоретичен родител


"Това съм аз! А ти кой си?" от Йеспер Юл

Превод от датски Росица Младенова, изд. "Жанет 45", 2012


Йеспер Юл пише: "Любов без близост е като да ти донесат менюто, вместо да ти сервират храната: човек огладнява двойно повече". Но парадоксът е в това, че истинската близост идва тогава, когато се заявим и очертаем границите си, a не с някаква безусловност. Да ги покажем означава да научим другия на своите желания и нужди и така той усеща, че сме там, че ни опознава. Успяваме ли обаче да поставим границите си на една от най-предизвикателните арени - с децата ни в собственото ни семейство?


Книгата на Йеспер Юл, датски писател и семеен терапевт, не е точно инструктаж по темата. Авторът по-скоро посява семена, които може би ще се превърнат в размишления и промяна за всеки по индивидуален начин. Най-популярната му книга "Твоето компетентно дете" има подобно действие. Тя е за отношенията на възрастните с децата от самото им раждане.


Няма нужда да сте я чели, преди да пристъпите към "Това съм аз! А ти кой си?", понеже тук също са маркирани някои от основните принципи на автора, който дава контекст на заключенията и мислите си. Например това как считаме, че ако отношенията с детето са добри, това се дължи на нашите родителски умения, но ако не са добри, значи детето е инатливо, нещо с него не е наред. Юл твърди, че отговорност за отношенията с детето изцяло има възрастният.


Когато в семейството поставяме по-голямо ударение върху идеята, че е важно да казваме "да" на близките си започват голяма част от проблемите-  и ни е "толкова трудно да кажем "не", че когато в крайна сметка го кажем, то или звучи агресивно, или пък се налага да се обясняваме с часове. Трудно е с чиста съвест да кажеш "не" на хората, които обичаш".


"Това съм аз! А ти кой си?" е тънка книга и това е добре. Темата е достатъчно заплашителна, че ако има и внушителен обем може дори да я избегнеш. Юл почти в самото начало прибавя още един свой принцип към въпроса за това как да поставяме граници на детето си: важното е не какво искаме, казваме или заявяваме, а как го правим:


"Важно е, разбира се, какво решават родителите, но от основно значение за здравето и благополучието на децата е как се взема това решение - под формата на диктатура или демокрация, консервативно или гъвкаво, според моментното настроение или обмислено и последователно. Това е основа за последователното изграждане на ценности."

Всъщност книгата не се стреми да отговори на въпроса какви да бъдат границите, които да поставяме на децата си (единственото нещо, прието за даденост, е, че няма да прилагаме физическо насилие над децата), а как да го правим последователно и обмислено. Различните глави са построени именно върху това. В тях има и няколко конкретни примера, които връщат реалността в теорията.


Юл признава, когато нещата са сложени в книга, изглеждат много прости, но в действителност винаги са по-нюансирани. А като се добави и фактът, че в емоционална ситуация трябва да се научим да се противопоставяме на заучените от години прийоми, нещата започват да изглеждат близки до невъзможното. Затова е и спасително, че преди да ни изобличава, авторът първо ни съчувства. Той разбира защо реагираме по начините, по които реагираме.


Писателят е наясно, че когато бъркаме, не е защото сме лоши, а по-скоро защото не сме достатъчно осъзнати. Осъзнава, че действаме заради собственото си възпитание и - въпреки че звучи абсурдно - донякъде и заради по-широкия свят, в който живеем. Например заради консуматорското убеждение, че основен житейски принцип е желанието.


Тук си отговаряме и на въпроса защо трябва да четем подобни книги, след като в личния ни свят нещата неизбежно ще изглеждат много по-сложни: защото Юл успява да освети с ярка светлина много от прашасали ъгли на на нашето съзнание и ни показва какво има там. Срещата лице в лице със себе си може да е достатъчно шокираща, за да предизвика промяна. Като например обяснението му за посланието, което оставяме, когато наказваме децата - с него ние всъщност казваме:


"Предавам се, не мога да те накарам да приемеш моята личност на сериозно, затова ще я заменя с едно последствие, с надеждата, че ще го приемеш по-сериозно и ще го уважаваш повече, отколкото уважаваш мен."


Бихме ли искали наистина децата да уважават повече заплахата да останат без десерт или таблет, отколкото собствената ни личност? Юл иска единствено да ни помогне да бъдем по-добри личности, а не да ни превърне в по-добри педагози.


В главите ни има забележителна каша от представи: сантименталните идеи на Романтизма, че душите ни са способни да комуникират отвъд думите, някак са смесени с патриархалните схващания, че уважението означава страхопочитание, а някъде в себе си сме приели съвременните демократични представи, че детето знае какво иска и може да го изрази, затова трябва да получава всичко, което пожелае. 


Съществува и една митична представа, че ако даваме твърде много на детето, по някакъв начин то ще завземе властта - т.е. ще ни върти на малкия си пръст. А ако прекараме пет минути с някое дете ще видим, че последното, което то иска, е да има власт над възрастните. Виждайки как са се навързали всички тези противоречащи си идеи, не е чудно, че имаме нужда от малко помощ в разплитането им - и в откриването на това, което всъщност е важно за нас.


Благодарение на книги като тази успяваме да поразчистим малко предварителните ни идеи и да получим конкретни съвети за сложни ситуации - как да се държим с детето от предишна връзка на партньора ни; как да реагираме, ако голямата сестричка редовно щипе малката.Също ни помагат съзнателно да използваме авторитета си на възрастни и съзидателно - вместо да властваме в хаос и страх, в който на децата им е трудно да се ориентират.


Подобно на семейния терапевт Доналд Уиникът, според когото е нужно да бъдем "достатъчно добри родители" - не през цялото време да сме съвършени, а достатъчно често да бъдем до детето си, - така и Юл казва:


"Не е добре, когато родителите се вслушват повече в теориите, отколкото в самите себе си... По-добре автентичен, отколкото теоретичен родител."


Книгата убедително ни помага именно за изчистването на остарелите вярвания от главите ни и вслушването в собствения ни глас.


Образование, свят -


Оставяне на коментар

Реклама