Най-близката приятелка на Уитни Хюстън разказа живота й в книга

Най-близката приятелка на Уитни Хюстън разказа живота й в книга


Осем години след трагичната смърт на американската певица Уитни Хюстън излиза книга за живота й. "Песен за теб" от Робин Крофърд беше публикувана на английски в края на 2019 г.


"Песен за теб" е съдбовна, честна и неразказвана история, която дава прям поглед към сложния живот на Уитни Хюстън. Жената, която я познава най-добре от всички, разкрива спомените си за нас", казват от издателство "Бард".


Всъщност Робин Крофърд е най-добрата приятелка на Уитни, която през цялото време е била до нея и е споделя успехите и несгодите ѝ.




След смъртта на Уитни през 2012 г. тя страни от всички и пази в сърцето си радостите, приключенията и тежките истини за живота си с голямата певица. Тя разказва как двете тийнейджърки се запознават през осемдесетте, как Уитни записва първия си албум; живота по време на безбройните турнета и зад сцената.


Докато Уитни записва хит след хит, по време на брака ѝ и раждането на дъщеря ѝ, двете срещат различни предизвикателства, изправят се срещу семейни несгоди, откриват голямата любов и претърпяват болезнени загуби, като винаги се подкрепят.


Уитни Хюстън е една от най-големите звезди, изгрели на небосвода на музикалния бизнес. През 1985 г. превзема сцената още с дебютния си албум, а следващите две десетилетия доминира класациите и завладява сърцата на феновете си по целия свят. Изявява се и като актриса, филмов и звукозаписен продуцент, поетеса и модел. Наричана е също Гласът. Приживе има повече от 170 милиона продадени записа, над 200 златни, платинени и сребърни плочи и 6 награди "Грами", което я нарежда сред най-успешните изпълнителни на своето време.


Из "Песен за теб"


Въведение


Защо сега? Защо взех решението да напиша тази книга, след като можех до края на дните си да пазя мълчание, да запазя спомените само за себе си? Ако сте от почитателите на Уитни Хюстън, вероятно сте чували за мен. Потърсете името ми в Гугъл и ще видите участието ми в много събития и името ми в различни статии.


С Уитни се запознахме още като тийнейджърки и прекарахме заедно следващите двайсет и две години, когато тя намери мястото си сред най-известните и обичани световни изпълнители от нашето поколение. Именно връзката ми с нея оформи младежките ми години в професионален и личен план. Историята ни се градеше на лоялност и доверие - две жени, дали си обет да се защитават и подкрепят. Споделяхме мечта, която се превърна в приключение и ни преведе през Ийст Ориндж и Ню Джърси, за да се озовем в Ню Йорк, а после и да обиколим света, да се срещаме със суперзвезди и важни личности. Това е една история за манипулации, контрол, жажда за власт, липса на опит, надпревара, СПИН, ментални заболявания. А също и за натиска на развлекателната индустрия върху жените, за семейни връзки и за това колко е важно човек да поставя себе си на първо място. И най-вече това е една история за устояло на времето приятелство.


Някои казват, че аз съм преживяла не само болката от загубата. Докато ровех в живота си, се върнаха толкова много спомени, и красиви, и болезнени едновременно. Написването на тази книга ме принуди да се изправя срещу същността на смъртта, да преживея отново загубата на майка си, на брат си и на най-добрата ми приятелка. Даде ми възможността - застави ме - да скърбя, да се изправя срещу болката, която дотогава с всички сили се стараех да заровя. Но същевременно да опозная по-добре любимите си някога хора, да оценя онова, което съм научила от всеки един от тях.


Повярвайте, полагах всички усилия да стоя далеч от светлините на прожекторите, да се стаявам, докато другите рисуват собствени портрети за мен, за нас. През деветнайсетте години след като напуснах компанията на Уитни непрекъснато ме увещаваха да споделя историята си. А след нейната смърт, последвана и от смъртта на дъщеря ѝ, бях натъжена и разочарована от неверния начин, по който тя и онова, което остави след себе си, биваха обрисувани.


Вярвам, че е мой дълг да почета приятелката си и да изчистя множеството неточности за себе си и за личността на Уитни. Чувствам се предизвикана да напомня на хората за нейното величие, да поговоря отново за забележителното ѝ наследство. Онази Уитни, която познавам, беше с голямо сърце, изпълнена с решимост, щедра, обичаше уединението, беше весела и уверена в таланта си.


Надявам се да помогна на читателите да разберат и опознаят в пълнота човека зад лицето, гласа и създадения имидж. Да, краят беше трагичен, но мечтата и възходът бяха красиви. Имам дълг към приятелката си да разкажа нейната история, моята история. Нашата история. И се надявам, че като го направя, ще освободя и двете ни.


1.


Как се запознах с Уитни Елизабет Хюстън


През лятото на 1980-а карах черния си велосипед "Капуки" с двайсет и две скорости през Ийст Ориндж. Телефонът ме беше измъкнал от леглото, а вятърът в лицето ме разсънваше. Кларк, треньорката ми по баскетбол в гимназията, ми се беше обадила, за да ми каже, че ми е намерила работа в Центъра за обществено развитие на Ийст Ориндж, и само след минути вече бях излетяла през вратата. През есента ми предстоеше да започна втората си година в колежа и бях задължена на треньорката си. Карах бързо по Мейн стрийт, лятното слънце започваше да пулсира в небето.


Стигнах до сградата със стъклена фасада, скочих от велосипеда и пристъпих в сумрачна зала, пълна с хора, маси и столове, подредени покрай стените. Открих Кларк в задната част на помещението. Тя ми се усмихна, прегърна ме силно, а после ми подаде купчина документи, които да разпределя. Кларк можеше да се обади на всекиго за работата, но знаеше, че на мен може да разчита.


Винаги съм била суетна към косата си и в онези дни, когато я измиех, молех сестричката си Робина, която на галено наричахме Бина, да ми я сплете. Друг път я навивах с розови дунапренени ролки. Махнех ли ги, къдриците ми се разпиляваха и до третия ден афроприческата ми ставаше възхитителна. Това беше третият ден, така че се чувствах сладка в тревистозелените си шорти, светлозелената тениска, белите маратонки "Найки" и безупречно белите чорапи.


Тръгнах из помещението, понесла купчината с формуляри за набиране на отговорници за лагера, стисках в ръката си и химикалки. Попаднах на момиче, което никога не бях виждала. Първоначално не я забелязах, защото седеше в задната част на залата, срещу стената, но когато ѝ подадох формуляра, спрях: тя просто ме накара да застина насред пътя си.


Момичето носеше пъстра копринена карирана блуза, прилепнали шорти с дължина до коленете, маратонки "Адидас" с червени черти. На шията си имаше колие със златен часовник, а пясъчнокафявите ѝ коси бяха опънати назад, с козирка с емблемата на Червения кръст. Кожата ѝ беше прасковенокафява, очите ѝ улавяха сумрачната светлина.


- Как се казваш? - попитах аз.


- Уитни Елизабет Хюстън - отвърна тя.


Отговорът ѝ ми се стори забавен и различен. Че кой се представя с първото си и с второто си име, че и с фамилията? Попитах я къде живее, а тя ми отговори: "В Додтаун", срещу "Макдоналдс". Братовчедите ми живееха недалеч оттам и аз често прекарвах нощта при тях. Дори бях работила известно време точно в този "Макдоналдс". По-късно същия ден научих, че тя посещава частно девическо училище и е певица. Майка ѝ била основала "Суит Инспирейшънс", женска група, изпълнявала беквокалите на големи звезди като Елвис Пресли и Арета Франклин, а Дион Уоруик била нейна братовчедка.


Преди да продължа нататък, я погледнах още веднъж и ѝ обещах, че ще я държа под око. Нямам представа защо почувствах нужда да го кажа, но го направих.


Как така никога досега не бях я виждала?


*


Отговорниците придружаваха децата в разнообразни дейности из парковете на Ийст Ориндж. Бях си избрала да работя с деца на възраст между шест и единайсет години в парк "Кълъмбиан", който се намираше до гимназията ми, от онази страна на града, където живееше Уитни. Случайно и тя беше избрала същото място. Работех сутрешната смяна и към обяд можех да играя баскетбол с другите в парка. На Уитни смяната ѝ беше след моята, така че докато играех, тя се занимаваше с децата, а след това двете прекарвахме времето си заедно.


Наскоро бях навършила деветнайсет, а Уитни щеше да стане на седемнайсет. Нямах представа докъде ще стигне приятелството ни, но знаех, че лятото на 1980-а се очертаваше да е чудесно. Уитни Елизабет беше сладка, скромна и привлекателна. Изглеждаше грациозна и самоуверена, но инак си беше като всяко младо момиче на тази възраст. Беше смайващо красива, но не го съзнаваше и постоянно си намираше недостатъци. Нямах представа откъде идваше цялата тази нейна неувереност.


Един ден отидох до неголямата бяла къща в стил "Кейп Код", където живееше майка ѝ. Докато паркирах колата на майка си, Уитни се появи на стълбището, елегантна, с тениска и памучен пуловер, завързан през врата. Бях сигурна, че не може да види лицето ми, затова се усмихнах. Носеше най-ужасните дънки, които някога бях виждала - тесни на бедрата и широки от коленете надолу. Вероятно ме бе видяла как се хиля, защото щом се качи при мен в колата, попита:


- Какво?


Внимавах да не я обидя.


- Леле - казах аз. - Тези дънки. Стават, но...


Тя продължи да настоява и аз най-сетне изстрелях:


- Трябва да ти купим някакви дънки.


- Е добре, какви трябва да бъдат? - запита тя.


- Ами... с прави крачоли.


Уитни се захвана да ми обяснява, че торсът ѝ бил твърде къс, талията ѝ много висока, а коленете ѝ така извъртяни, че изглеждала кривокрака. Продължи все в същия дух, а на мен не ми беше приятно да я слушам да говори така за себе си. Едва преди месец Уитни ми беше споделила, че двете с майка си стояли на ъгъла на Петдесет и седма и Седмо Авеню пред "Карнеги Хол", когато някакъв мъж се приближил и казал: "Модните агенции горе търсят момиче точно като теб". Още същия ден беше подписала с "Клик Модълс".


Както си седях зад волана, казах:


- Ти си млад модел. Не си ли виждала Черил Тигс или пък рекламата на "Шарли" с Шели Хак в онези тъмни, изпънати дънки, дето са дълги сигурно три метра? Ето това си ти!


Уитни се усмихна и изглежда се успокои. Усмивката ѝ беше като слънчев лъч. Зарадвах се, че успях да я развеселя. Когато и да се разровех из модните списания на брат ми Марти, все попадах на усмихнатата Черил Тигс, която изглеждаше щастлива, самоуверена и свежа. Хората я възприемаха като съседското момиче. Черил не живееше близо до мен, за разлика от Уитни, и аз исках да я накарам да се чувства като истинска красавица, каквато наистина беше.


Малко по-късно вече бяхме на път да купим първия чифт прилепнали дънки на Уитни. В онези дни модерните марки бяха "Джордаш", "Серджо Валенте" и "Глория Вандербилт". Повечето от познатите ми момичета избираха модели, в които малкото джобче да се показва отгоре, но аз никога не следвах модата. Предпочитах "Ливайс" 501, "Лий" или момичешките "Вранглер", които си купувах от "Юнивърсъл Юниформ Сейлс" на Броуд стрийт в центъра на Нюарк. Така че заведох Уитни в "Гап" в мола Уолоубрук и избрах осем чифта дънки с прави крачоли, които да пробва. Спряхме се на най-тъмносините, достатъчно дълги, за да се показват маратонките ѝ. Взехме и едни по-светли, които след това тя непрекъснато носеше. Онази Уитни Хюстън с лъскавите рокли, която светът щеше да познае, в действителност беше едно обикновено момиче, което обичаше удобните дънки, тениските, разкопчаните блузки и маратонките.


*


Това бяха щастливи времена за мен. Забавлявах се с новата си приятелка, работех и играех баскетбол. Невинаги беше така, особено като бях по-малка. Живеехме в Калифорния. Това бяха тежки времена за нас. След като се уволни от армията, татко остана без работа.


Парите и изневерите му бяха постоянен повод за кавги, често биеше мама.


Когато бях на шест, баща ми се нахвърли толкова зле върху майка ми с металната прахосмукачка, че когато дойде полицията, се наложи да повикат линейка да я вземе в болницата.


Няколко дни по-късно заминахме за Нюарк без баща ми. Щом стигнахме, той се обади по телефона, за да ѝ се извини. Майка ми го прие и побоищата продължиха.


И тук имаше безредици, като в много други градове. Националната гвардия се разположи с оръжия пред вратите ни, патрулираше около сградата ни и не ни се позволяваше да излезем от вкъщи след четири и половина следобед, когато се включваше уличното осветление.


Докато растях, започнах да осъзнавам, че съм различно момиче и в това няма нищо лошо. Сестра ми Бина караше тийнейджърските си години по купони, обичаше да се гримира и флиртуваше с момчетата, но мен тези неща никак не ме привличаха. Единствената част от тялото си, за която бях наясно, бяха кльощавите ми крака, заради които веднъж един ме нарече "Мис Туиги".


Когато се оплаквах на майка си, тя казваше: "Ти вървиш с тези крака, нали така? Бягаш с тях, при това бързо, нали? Трябва да си благодарна."


Когато носех косата си спусната и тя падаше по раменете, мъжете ме заглеждаха с копнеж, от който се свивах от ужас. Загубеняци. Бях дете. Още щом завърших училище, започнах да нося косата си на опашка.


Не исках по нищо да приличам на баща си, но който и да ме погледнеше, разбираше чия дъщеря съм. Имаше случаи, в които възрастни мъже се спираха и ме питаха: "Ти си дъщеря на Денис Крофърд, нали?"


През 1974-а започнах първата си година в гимназията "Баринджър" в Нюарк. Почти всяка сутрин включвах радиото с надеждата да чуя "Бохемска рапсодия" на Куин, шедьовър, който ме побъркваше. След училище вървях с километри по Парк Авеню, като предлагах автобусния си билет на други.


В събота сутрин ставах рано и бягах през целия път от Ийст Ориндж до Норт Уорд в Нюарк, а после през парк "Бранч Брук" и обратно. Карах колелото си толкова надалеч, колкото краката ми ме носеха. Първото беше с черна кожена седалка, а после минах на любимото си "Кабуки" със златните букви. Бих отишла навсякъде, само и само светът ми да изглежда по-голям.


Като се връщам към детството си, помня, че се чувствах несигурна по отношение на любовта. Знаех, че мама и татко ме обичат, но любовта между тях двамата трудно би могла да мине за вдъхновяваща. Знаех и че искам различен живот и различна любов.


Тези молитви се сбъднаха по начина, който сполетява тийнейджърите, когато за пръв път видях Рейнърд Джеферсън, докато седях на люлката пред нас.


Бях на петнайсет, а Рейнърд - първата ми любов. Беше хубавец, на ръст колкото мен и имаше сладки устни. Беше третото и най-малкото дете в семейство само от момчета. Запознахме се скоро след като един от братята му беше убит и Рейнърд още страдаше от загубата. Появих се точно навреме, за да му помогна да преодолее скръбта. Учеше в подготвителното училище "Сетън Хал" на няколко мили от Уест Ориндж, така че всяка сутрин ставах малко по-рано, за да го видя как върви към гарата, която се намираше на пет минути от къщи. Всеки следобед като се прибирах от училище, спирах покрай дома му и прекарвахме повечето от времето си в стаята му на третия етаж, където четяхме мръсни списания, в които показваха най-добрите секс пози, и си говорехме как ще избягаме в Калифорния.


С Рейнърд се забавлявахме, но той никога не стигна "до края", защото се боях да не забременея. Когато майка ми забременяла на седемнайсет, нейният баща настоял моят осемнайсетгодишен баща да се ожени за нея.


За щастие връзката ми с Рейнърд си остана почтена, а аз имах достатъчно други неща, върху които да се фокусирам.


Бях активно хлапе - винаги на велосипеда или на баскетболното игрище. Веднъж три по-големи момичета от баскетболния отбор ме обградиха в съблекалните. Говореха за предстоящите проби и мисията им беше да привлекат някой нов талант. Огледаха ме и казаха, че са ме видели как стрелям с топката и трябва да кандидатствам за отбора.


- Ще опиташ - каза ми едната от тях. Не беше въпрос.


- Да бе, добре. - Ухилих се и награбих нещата си от скамейката.


Мислих дълго и реших, че нямам нищо за губене, така че се явих в салона и постъпих в отбора.


Треньорката Керъл Ивон Кларк, която в крайна сметка ми уреди работата, благодарение на която се запознах с Уитни, първоначално ме видя как играя срещу отбора ѝ. Скоро след това ме откара до нас и каза:


- Аз съм главният треньор на гимназията "Клифърд Джей Скот" в Ийст Ориндж. Да знаеш, че наистина те бива да играеш. Мислила ли си за колеж? Ако дойдеш в моята гимназията, ще те видят повече хора, ще подобриш стрелбата си и ще постъпиш в колеж по свой избор.


Стори ми се съвсем убедителна, така че реших да се преместя в "Клифърд Скот" в края на единайсети клас.


Когато споделих добрите новини, първото, което Рейнърд ми каза, беше:


- Ще те изгубя. Моля те, недей.


Изненадах се, но той имаше право. Не помня точно как се случи, но скоро след като се преместих, връзката ни приключи.


В онази година направо летях! През първия си сезон направих над хиляда точки и поведох отбора към победа в нашата дивизия, макар че на полуфиналите отпаднахме.


След като завърших, отидох да играя в известната лига "Рукър Парк" в Харлем и обиколих страната с "Ню Джърси Биг Хедс", най-добрите баскетболни играчи на щата. Беше велик сезон.


Привикаха ме да играя за университета "Сетън Хол", който в онова време беше от втора дивизия. Чудех се дали да участвам, но в онова лято щатският университет "Монклер" беше домакин на летния турнир, така че играчи и от трите щата - Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът - демонстрираха таланта си. Избрах "Монклер". В онази година бях сред състезателките с най-много попадения.


След това треньорката в "Монмаут" пожела да се включа в отбора ѝ, така че напуснах "Монклер" след първия семестър на втората си година. Единственият проблем беше, че през пролетта нямаше как да взема стипендия, така че реших да си намеря работа и да пестя до есента.


След шест месеца се върнах в Ийст Ориндж с доста спестявания, така че лятната работа в Центъра за обществено развитие не ми трябваше, но никога не е излишно да припечелиш още. Освен това дължах много на Кларк, треньорката ми, така че като ми се обади с молба за услуга, дори не се замислих. Тя едва ли е подозирала, че ранното ѝ сутрешно обаждане щеше завинаги да промени живота ми.


Няколко дни след като се запознахме по време на лятната си работа, с Уитни излязохме на обяд. Едва бяхме изминали няколко крачки, когато тя извади цигара от джоба. Предполагам, че изненадата ми си пролича.


- Да бе, аз пуша - каза тя, а после извади и един джойнт. Е, сега вече бях шокирана. Не приличаше на човек, който се напушва.


- О, а нещо друго? - попитах. Уитни се засмя и прибра джойнта.


В колежа бях пушила от бонг няколко пъти и това бе опитът ми с дрогата. В гимназията веднъж учителят ми по английски ме беше изпратил в задната част на класната стая, задето говорех. Седнах на последния чин срещу едно хлапе, което разпределяше пакетчета с трева, и се натресох в малък франчайз. Продавах на мажоретките марихуана в малки розови пакетчета, спечелих триста долара, но след две седмици се отказах. Клиентите и парите падаха бързо и лесно, но се боях да не ме хванат - представях си как отрудената ми майка се прибира у дома и разбира, че съм арестувана.


- Можеш да ми викаш Нипи - каза Уитни и ми обясни, че този прякор е от баща ѝ. Идвал от някаква палава героиня в комиксова поредица.


Продължих да научавам все повече неща за нея. Така и не ги видях заедно, но Нип твърдеше, че си има приятел - Крейг, чиято майка е в състава на "Суит Инспирейшънс".


По онова време с никого не излизах, макар че си имах проблеми с една съотборничка, която се държеше прекалено властно. Бяхме се целунали веднъж-дваж, но не мислех, че в това има нещо, докато една от съквартирантките ми не ме открехна. Бях сляпа и не си давах сметка за ставащото около мен. На мама това не ѝ допадаше и накрая изрази неодобрението си:


- Робин, това момиче се опитва да изтъче паяжина около теб - каза тя.


Спомням си, че отговорих:


- Но мамо, ако иска да ми изглади униформата, ще ѝ позволя!


Не ми отне дълго време, за да разбера думите на мама.


Това момиче беше свикнало да упражнява контрол над другите и аз трябваше бързо да открия начин да се отърва от хватката ѝ. Едно лято отидох да я видя, когато беше отседнала в апартамент близо до нас, и тя отказа да ме пусне да си вървя. Запречи вратата, така че останах там няколко часа, докато чаках приятелите ми Полет и Вал да ме вземат да играем баскетбол. Най-сетне отстъпи и аз побягнах навън. Тя сграбчи ръката ми и аз си ожулих и разкървавих главата в тухлената стена.


Разказах за случката на Уитни и тя ми каза:


- Не се безпокой, ще те отърва от това.


Не попитах какво имаше предвид. За тези неща не говорехме много. Но тя го направи. Не последва скандал, но онова момиче просто изчезна, а ние двете с Уитни ставахме все по-близки.


Да, ставахме близки, но между нас растеше и нещо друго. Бяхме неразделни. Ако не бяхме у дома, бяхме в нейната къща. Стаята ѝ винаги изглеждаше сякаш пометена от ураган. Навсякъде бяха разхвърлени вещи, училищни пособия, униформи, чанти, дрехите бяха струпани по пода, леглото неоправено. Веднъж бяхме в стаята ѝ, чухме някакво хрускане. Проследихме звука и открихме в чантата ѝ мишка, която гризеше чипс.


Няколко седмици след запознанството ни Нипи ме покани да излезем. Разходихме се из квартала, после отидохме у тях и седнахме една до друга на пода в дневната, опрели гърбове в дивана. Говорехме и говорехме, и тогава, съвсем внезапно, се втренчихме една в друга.


Тази първа целувка беше дълга, топла и сладка като мед. След като се отлепихме една от друга продължихме да се гледаме. Сърцето ми заблъска диво. "Какво ще стане сега? Тя какво ще каже? Сигурно е ядосана?" Наистина не знаех, но знаех, че между нас ставаше нещо.


А после тя каза тихо:


- Ако знаех кога братята ми ще се приберат, щях да ти покажа нещо.


Беше истински скандално. Нип можеше да те вкара във всякакви бели, ако ѝ се удадеше възможност. Точно това ѝ каза и мама, като я видя за първи път:


- Приличаш на ангел, но си знаеш, че не си.


Източник: Дневник

развлечение -


Коментирай

Реклама