Реквием за Атанас Славов, Пеньо Пенев и другите

Реквием за Атанас Славов, Пеньо Пенев и другите


Повод да предложа този текст е една двойна 90-годишнина - на Пеньо Пенев и Атанас Славов, първата състояла се съвсем наскоро, втората предстояща. Защо, след като сякаш нищо не ги сближава? Различна съдба, различна поетика, а някой би казал и различни политически възгледи. Но стига да се вгледаме внимателно, ще се окаже, че засрещане има. Сериозно при това. Нека се опитаме да го разчетем.


През 1991 г. попаднах на издадената в Париж на български език книга на Атанас Славов "С трева обрасли" (1983).



Беше време на посттоталитарна еуфория, на митинги, стачки, шествия, гладни стачки, нови избори и пеене на "Времето е наше". За автора знаех малко, по-малко, отколкото за убития Георги Марков, около когото вече се бе формирала митология. Емигрант в САЩ, писател, поет, литератор, изкуствовед - това горе-долу бе всичко, което ми бе известно за Ат. Славов. Междувременно прохождащата свободна преса се пълнеше с публикации за репресирани от тоталитаризма писатели и интелектуалци, в т.ч. и емигранти. Покрай имената им изпъкна и неговото.


Книгата "С трева обрасли" стана мое притежание, изчетох я на един дъх и веднага пожелах да напиша за нея. От в. "Свободен народ" с охота приеха, дадох материала и той излезе. Сега нито вестника го има, нито Атанас Славов е на тоя свят - повече от десетилетие, откакто си отиде.


Статийката я кръстих "Реквием за живо погребаните",


харесвам си го това заглавие, защото съдържа метафора за онова поколение от 50-60-те години на миналия век, излъгано от илюзиите за размразяване в културния и литературния живот след т.нар. Априлски пленум. Типичен представител на това излъгано поколение бе Атанас Славов. Типичен, но не съвсем, понеже по-късно поколението бе грубо фалшифицирано като "априлско", поради факта, че редица негови представители умно се бяха продали на наложената идеологема за уж "размразяване в литературата", идеологема-мит, изработена, естествено, под надзора на Партията и Големия брат.


В книгата си Атанас Славов някак без злоба в сърцето, мъдро и тъжно разказва историята на най-стойностните личности от това свое поколение, което той не определи с подлизурския етикет "априлско", емблематизиращ "априлската линия" от 1956 г. и нейния "архитект" Тодор Живков. В друга своя книга той го нарича "втория набор" и разширявайки времевия и жанровия периметър възрастово и извън поезията, включва Константин Павлов, Цветан Стоянов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Васил Попов, Владимир Свинтила и редица други имена на художници и скулптори. Тук, между "груповия портрет", авторът чертае индивидуалните им зарисовки - много точни портрети, блестящо остроумни и отчайващо безперспективни от гледна точка на антиномията приспособимост-безкомпромисност към конюнктурата. Безплодните, ликвидирани в зародиш опити за отваряне към света на голямата литература и свободното изкуство, обвиняването им в модернизъм, буржоазни залитания и идеологически провокации (той употребява по-други изрази) от блюстителите на идеологическата чистота, начело с Първия партиен ръководител (прочутата реч на Тодор Живков от 15 април 1963 г.), задушаването на мъничкото свобода, на която те са се надявали и са вкусили, без да ѝ се насладят; пълната безперспективност, да не кажа безсмислие, на което са обречени в по-нататъшния си път; тихата, но самоубийствена драма на съществуването им под принудата на класово-партийния подход и метода на соцреализма, всичко това и болезнено и ненатрапливо присъства в разказите, спомените и есетата на Атанас Славов от въпросната книга.


Няколко месеца след публикацията ми в "Свободен народ", посред нощ домашният ми телефон почна да звъни упорито. Вдигнах леко разтревожен, отсреща в началото се мълчеше, после глухо и далечно се чу бодър непознат глас, който питаше дали може да говори с мен.


Гласът на Атанас Славов от САЩ.


Представи се и каза, че бил прочел публикацията ми, искал да благодари. Поговорихме, поинтересува се с какво се занимавам. След някой и друг месец - пак същото, среднощно звънене, кратка разговорка, докато накрая ми каза, че ще идва в България. Остави и телефон, да съм го потърсел, за да се видим.


По-нататък ще резюмирам контактите си с Атанас Славов, които не прераснаха в приятелство, но имаха продължение, първо, в едно пространно интервю за сп. "Български дневник" ("Без злоба в сърцето", юни, 1991 г.), направено веднага след идването му в България, което излезе със значителни съкращения и което в пълния му вид смятам да публикувам в близко бъдеще. По-сетне в Университетско издателство "Св. Климент Охридски", където работех, издадохме под моя редакция и най-новата му книга "Пак заедно, Яворови до елхови" (1992), сигнални екземпляри от която му занесох в Америка. Пазя и ценя и няколко автографа от Атанас Славов, от които се вижда сърдечното му отношение към мен, независимо от голямата разлика във възрастта и литературния ни опит. Висок, снажен балканджия, говорещ високо и без превземки, но с блестящо чувство за ирония и хумор, той не беше лишен от суетност, но у него тя бе обезоръжаващо непринудена и някак по детски наивна. В Ню Йорк например седнахме в едно луксозно кафене и когато го запитах коя маса да изберем, Атанас Славов безапелационно отсече: "Най-централната! За да ни виждат отвсякъде". Завърнал се окончателно в България, писателят предпочете да се установи в родния Сливен, където се чувстваше приет и ценен, нещо повече, в Регионалната библиотека "Сава Доброплодни" му дадоха една стая, където работеше на спокойствие. В Сливен Насо Славов, както по-близките му го наричаха, завърши своя живот. А библиотеката реши да увековечи паметта му, като съхрани този своеобразен кабинет. Поставиха и паметна плоча на родния му дом.


За Пеньо Пенев Атанас Славов говори на доста места във своите две ключови книги, писани в Америка - "С трева обрасли" (Издателство Пеев & Попов, Париж, 1983.) и "Българска литература на размразяването" (издадена първо в Щатите и едва в 1994 г. у нас (The "Thaw" in Bulgarian Literature (East European Monographs LXXIV). Boulder, Col.: East European Quarterly, 1980. Distributed by Columbia University Press). Той не се впуска в анализи на лириката му, в поетиката си двамата са сякаш противоположности - единият с утвърждаващия си работнически патос, другият с интелектуалния си скепсис, достигащ до абсурдност на инвенциите и съзнателна прозаизация. В един момент обаче се вижда споменатото сближаване между тях, именно когато Пеньо Пенев изригва гнева и разочарованието си от конфликта между чистотата на идеята и опорочаването ѝ в конкретните действия на партийните фактори (например стихотворението "Епоха"). Приблизително по същото време Атанас Славов пише:


Наричат герои хората които
въпреки страха си от смъртта
умират
Но как се наричат онези които
въпреки страха си
живуркат?


(Славов, Ат. Б. О. - В: Стихотворения 1962. Порнографска поема 1962. Published by Uni-Druck, Munchen, 1980, с. 29.)


От казаното за Пеньо Пенев в двете книги на Атанас Славов не личи двамата да са се познавали, но очевидно авторът им го цени като високо талантлив поет, чиято трагична участ има някакви сходства с личната биография на самия Славов, в която присъства и комунистическото потекло, и репресията върху най-близките му хора, включително баща му, като "трайчо-костовисти". Общото е и в разочарованието от разминаването между споделяните идеи и измеренията на реалността. С други думи, в онова време, историческо и литературно, в условията на несвободното (пост)сталинистко общество и мимикрията на размразяването, имаме преплитане и овързване на ситуации, думи, смисли, значения, биографии - простете, ако видите някъде тавтология. Случва се преплитане на лични взаимоотношения, фалшиви или искрени приятелства, съчетани с явно и прикрито противоборство и дори враждебност поради завист, а и поради предварително обмисляни кариеристични попълзновения, противни на афишираните чисти пориви за служене на литературата.


Ще проследя написаното от Ат. Славов за П. Пенев, като започна с откъс от "С трева обрасли": "Така например, когато през 1957 г. поетът комунист Пеньо Пенев си позволи да нападне издигащият се вече в партийната си кариера Джагаров на едно обсъждане на младата поезия за евтиното му политиканство, Джагаров стовари отгоре му цялата си антипатия. Той задвижи машината за репресия и въпреки че Пенев беше комунист отгоре до долу, през следващите години печатането на поезията му спря. Това го доведе до ужасна депресия, алкохолизира се и през 1959 г. стигна до самоубийство. През целия този период от две години единственото нещо, което бе издадено от него, бе една подобна неавторизирана стихосбирка от димитровградския вестник - под формата на безплатна притурка към редовното издание." (Славов, Атанас. С трева обрасли. Париж, 1983, с. 184-185.)


В "Българска литература на размразяването" Ат. Славов коментира по сходен начин събитията и ролята на Георги Джагаров за трагедията на Пеньо Пенев, добавяйки подробности: "Като председател на Кабинета на младия писател към СБП той (Г. Джагаров - бел. моя, А.Б.) успя да организира дискусия за младата поезия. Във встъпителния си доклад силно атакува всички, които биха посмели да ограничат свободното самоизразяване на младите поети от "втория набор". Разбира се, присъстващите на дискусията млади поети не се поколебаха да изтъкнат всички възможни доводи срещу ограничаването на това свободно самоизразяване. Най-прямо говориха Константин Павлов и Любен Дилов (от младите прозаици)". Следва най-съществената част: "Все пак някои от тях не хранеха илюзии за действителните мотиви на Джагаров. Очевидно това преди всичко бяха политически мотиви, които не можеха да събудят голям ентусиазъм. Поетът П. Пенев например го разкритикува по време на дискусията заради очевидното му нехайство към различията между добри и лоши поети, които се бе заел да възхвалява. Джагаров никога не забрави тази критика; негова е отговорността за изолацията на П. Пенев, след като дойде на власт в Писателския съюз".


Малко по-долу следва развръзката:


"Ако изобщо може да се говори за някаква връхна точка в поезията през тези две години (1957-1959 - бел. моя, А.Б.), то това бе самоубийството на Пеньо Пенев. Без да е политически опозиционер, нито дори либерал, Пенев приемаше сериозно всички принципи на комунизма като свободата на творчеството, духовното търсене и т.н. Личността му бе абсолютно независима и не се поддаваше на манипулиране от страна на бюрократичната върхушка. Ето защо, като престана да печата книгите му, тя го изолира от литературния живот. Пенев бе емоционален и избухлив, затова не е чудно, че започна много да пие. За около една година поредица от истерични изблици разби семейството му и накрая, след няколко неуспешни опита, той сложи край на живота си със свръхдоза приспивателни. Новите критици, някога обвинявани от Анастас Стоянов в безразличие към поетите от собственото им поколение, сега беснееха. Та Пеньо Пенев бе един стопроцентов комунист, който съвършено не проявяваше интерес към експериментирането с нови теми! Ето защо неговият случай доказваше, че бюрократичната литературна върхушка не се интересуваше от идейната чистота на поетите, а само от тяхната податливост на административния контрол. Единственият грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност".

 

Източник: Дневник


България, новини -


Коментирай

Реклама