Смърт по време на пандемия

Смърт по време на пандемия


Коронавирусът възстанови присъствието на смъртта в животите ни и дискредитира досегашните смисли като ерзац.

© Боян Христов

Коронавирусът възстанови присъствието на смъртта в животите ни и дискредитира досегашните смисли като ерзац.



Всички ще са вярващи в неделя.
И във петък всички бяха вярващи.
Но във събота

"Разпята събота", Стефан Цанев


Днес е Разпети петък. Най-мрачният ден в православния календар на английски носи благото име Good Friday. Нищо добро обаче през Страстната седмица на Запада с безброя жертви на пандемията. Приятелка от Ню Йорк довери, че там вече всички се схващат като болни и третират и околните като такива. Разликата е само в това, че едни вече са в болница, където вероятността да умрат е на кантар с тази да се оправят, други болни са изолирани вкъщи и се молят да не стигнат до болница, трети са под карантина в очакване да зазлеят, а четвърти така и няма да стигнат до симптоми, но ще са прекарали Covid-19.


Все по-често се повтаря, че ако приемем (факта? вероятността?) всички да сме болни, смъртността на болестта изведнъж рязко ще падне. Медсестра от манхатънска болница споделя, че си е написала завещанието и е на 26. Дъщеря ми, дванайсетгодишна, живее в апартамент в Ийст Харлем. Не излиза, но апартаментът е партерен. Дишаш ли, отишъл си си, затова се въздържам, шегува се тя. Аз пък ровя статии, дето, ако може, да подкрепят хипотезата, че не самото заразяване, а т.нар. вирусен товар е решаващ за изхода от болестта.


Всички имаме усещането, че това, което ни се случва, е от типа "веднъж в живота"

Медиите ни утешават, че е OK, ако продуктивността ни е понижена и всичките ни светли планове от зората на карантината - най-накрая да намерим време за вечно отлаганите ни откачени проекти - са се оттекли в канала ведно със сапунената пяна. Вярно е, че потопени във все по-черните информационни реки, целящи да претръпнем с несмета на смъртта, все повече губим ориентация и чувство за време. Но може би пропускаме шанса на живота си: кризата ще мине, делникът ще ни метне юздите на насъщните грижи и ще забравим кризата, както оцелелите от концлагери и затвори изтриват онова от там и тогава.


Вече се мисли как да се справим с последствията. Емили Есфахани Смит, авторка на "Силата на смисъла: да намериш осъществяване в свят, луднал по щастието", наставлява от Ню Йорк Таймс: "Търсете смисъла, не щастието!" и обяснява защо култивирането на "трагичен оптимизъм" (понятие на Франкл) ще ни помогне да преминем през кризата и дори да израснем от нея.


Мислещите в сегашно време се фокусират върху здравните и социални мерки, необходими, за да се пребори пандемията, обсъждат например необходимостта от "умна карантина", за да се спре разпространението на вируса в семействата, споделящи общо жилище.


Все повече хора обръщат внимание на ефекта от изолацията, социалната дистанция и самотата. Психолози насърчават онлайн терапии и антидепресанти, и дори обмислят как на самотните да се набави тъй нужното им физическо докосване. Някои настояват депресивно-страховите състояния да бъдат официално признати като повишаващи риска от смъртен изход при заразяване с коронавирус, най-вече защото сриват имунната система.


Без друго психолозите ги чака много работа. Но преди да потърси психолог, човек може да се обърне към себе си. Вместо да се оплакваме от усещането за загубен контрол (сякаш че някога сме го имали), вместо да хлипаме и хленчим, вместо да се гневим на вируса или да тъгуваме за топлината на деца и внуци, вместо да си внушаваме, че ни мъчи задух, вместо да се виним заради липсата на фокус и ритъм, апетит и продуктивност,


дали да не преосмислим екстраординерната ситуация като шанс


Вместо да се самобичуваме или вайкаме, да видим сребърния обков на този отровен облак. Като човек с наполовина запушен миокард и увредени от пневмония бронхи, на моите години всъщност нямам основания за оптимизъм. Чудеса стават и 96-годишни се оправят, но тотото не е стихията ми.


Засега съм добре. Не си правя илюзии обаче, че днес или утре, след седмица или месец, я в Била, я на улицата, вирусът може да ме пипне. Когато стане ясно, че съм болен, вече ще съм заразил човека до себе си. Затова по-добре аз да прихвана от него, след като сме избрали да минем заедно през това. Вече болен, ще се потисна, но може би ще ми остане време да се надявам да се измъкна. Едва ли ще съм в състояние да работя много, но ми се ще да мога да се радвам на слънцето, а може би за пръв път и на дъжда и на прашния вятър, на буболечките и на разгонените котки, дори на съседското пале с малоумния му лай. За седмица или даже за по-малко ще зазлея. Ако имам късмет, ще ме приберат в болница, където, щом състоянието ми се влоши, ще стигна до вентилатор. Въпреки това ще умра.


Периодът от осъзнаването, че съм болен, до смъртта ми няма да е по-дълъг от две седмици и поне през първата навярно все още ще съм в състояние да се наслаждавам на живота. През нея също така ще си се ядосвам, че не съм се досетил по-рано, че съм болен. Ще си казвам, че ако бях знаел по-рано, че нося вируса, щях да преживея тези една-две седмици преди симптомите по по-празничен начин. Това за мен означава точно две неща: първо, бих правил колкото се може по-дълго онова, което правя най-добре; и второ


бих надарил всяко усещане с финалност


която би го наситила и обогатила неимоверно. Всичко в рамките на тези оставащи ми дни преди болката, страхът и треската да вземат връх, бих превърнал в източник на перцептивна наслада и интелектуално щастие.


Но аз не правя това. Вместо това правя други две неща: внимавам да не се разболея и преподавам онлайн; т.е. опитвам се да се държа делнично, при все че съм наясно, че ситуацията е екстраординерна. Ако преосмисля случващото се като Разпети петък, може би ще престана с делника и ще застана пред лицето на един персонален плаващ празник.


Когато бях подрастващ през 70-те, на мода беше екзистенциализмът. Сизифовското приемане на безсмислието на съществуването, свободата и отговорността да преживееш отдадено и пълноценно живота си, след като осъзнаеш екзистенцията си, ни действаше вдъхновяващо. Постепенно съзнанието за това, че имаме да умираме, отстъпи пред откритието, че имаме да живеем. Малко по малко всички прегърнахме древната максима, че смъртта я няма, щом ние сме тук, а когато настъпи, нас вече ни няма: един вид, изплъзнали й сме се.


Години по-късно идеята на Ален Бадиу за човека като способно на безсмъртие пред лицето на смъртта същество, изненадващо възкреси позабравените екзистенциални нагласи. Смъртта и при Камю и Сартър, и при Бадиу, следва да добие конкретност и непосредственост, за да сработи: да ни накара да прогледнем за смъртността си и евентуално да започнем да се държим като безсмъртни.


И точно този шанс ни е даден сега. При това по перфектно дозиран начин.


За първи път от Втората световна война насам непосредствеността на един относително бърз развой с летален изход е потенциална реалност практически за всеки. Близката смърт е възможна не просто като малшанс, а като масова закономерност, като висока статистическа вероятност. Това е уникална ситуация, която вкарва смъртта в живота ни по непознат, доскоро немислим начин. Тя ни позволява да си представим нагледно и без вариации сценарий, в който не само те, не само вие, но и ние умираме. И аз умирам.


В същото време карантината във формата, в която ни се случва понастоящем поне в западната хемисфера, ни дава шанс. Заплахата е непосредствена, много ще се разболеем, а някои и ще умрем. И все пак дори в най-лошо покосените от вируса страни процентът на онези, които са се разболели или ще се разболеят, е относително малък.


Вероятността да умрем от Covid-19 е далеч по-висока, отколкото от предишни епидемии, но не и дотам, че да ни обрича. Следва да се страхуваме, че всеки момент можем да се заразим, разболеем и умрем, но все пак шансът това да не се случи засега е по-голям. В този смисъл


на нас ни е даден дарът на смъртта, без да ни е издадена смъртна присъда


Вероятността да умрем в кратки срокове е голяма. Защо тогава не се държим подобаващо? Защо се държим, сякаш още имането да се умира не се отнася до нас тук и сега, а продължаваме да се придържаме към суетния модус на съчувствието, към сляпо превилегированата позиция на съпричастни, а не на ей-го-на-умиращи?
Защото така държим смъртта на разстояние с глава, завряна в пясъка. Всички ние, както сме затворени по домовете си, целокупно продължаваме да се държим все едно ни е ограбен делника, вместо да се издигнем до този подарен ни Великден.


Днес много хора споделят, че са загубили смисъла. Животът ни отколе е така устроен, че да схващаме като смисъл негови заместители, свързани с имането (пари, коли, къщи, уреденост, добруване, благополучие) или с биването (власт, успех, признание, обич, любов, приятелство, привързаност). Всички те принципно заскобяват смъртта, постановяваща принципната ни екзистенциална самота и безсмислието на съществуването. Коронавирусът възстанови присъствието на смъртта в животите ни и дискредитира досегашните смисли като ерзац.


Човек сега още по-добре разбира защо спортът, борсата и политическият спектакъл така настойчиво съпътстват късната ни модерност, защо са толкова по-популярни от заниманията, пряко ангажирани с въпросите за смисъла и за смъртта като изкуството, философията, хуманитарното себепознание или дори чистата наука. Защото спортът, пазарът и игрите на демокрацията зависят от регламенти и дори целите им, техните голове, са конвенции, които заскобяват смъртта, оставят я настрана. Вирусът въведе смъртта без всякакъв регламент и разкри


абсурдността на "триумфа", цялата тази прицеленост в победата, в печалбата и в успеха


Вярно, че напоследък мисълта, красотата или доброто се реализираха единствено като печалби под формата на слава, авторитет и признателност. Любимата тема на популистките пундити беше да обясняват защо по-красиво играещите, по-мощно говорещите, по-добре мислещите, повече знаещите и въобще по-можещите в последна сметка се провалят и не могат да спечелят първенства, избори, милиони, слава, авторитет, признание. Защо ни чака все по-малко Барселона и все повече Мориньов Интер, все по-малко Уорън и все повече Тръмп Днес изведнъж аренните техники за изключване на смъртта от уравнението се оказаха невалидни. Смъртта изведнъж взе да трие "смисловите" файлове от директорията на живота ни.


Днес хората си искат площадите, стадионите, арените, залите, църквите и тържищата - познатите им панаири на суетата - и продължават да не желаят да видят как


вирусът дискредитира публичността, съборността, ритуалното скупчване по празници на разлъчени хора, симулиращи общуване.


Малко по малко ще започнем да преоткриваме духовните форми на дистантно общуване, комунитас общностите на читатели, зрители и слушатели, които не изискват съположеност и сплотеност на телата.


Пандемията предизвиква солидарна близост от дистанция с всеки и всички, докато укрепва и затвърждава връзките ни с онези, които сме приели и които са ни приели редом. Тя ни обръща към най-близките ни и към нас самите и дискредитира илюзиите за социалност, сеирджийското ни кибичене в някакво общество на спектакъла.


Секуларността привидно влошава нещата с безсмислието, но парадоксално може и да помогне. Необикновените нива на солидарност, избуяването на примери за жертвоготовност и грижа за другите днес имат по-скоро светски характер: тази извърнатост от себе си и посветеност на другите в нужда е единственият начин да съхраним нещо от изплъзващия се смисъл. Без съмнение, единственото смислено нещо, което си струва да правим понастоящем, ако не сме лекари, сестри и социални работници, е да станем доброволци и да помагаме на болници и социални служби. Но ако вече не ни бива и повече ще пречим, да се смирим с личната си безполезност на затворени у дома.


Самотните ни тела и души възвръщат важността си


Времето ни прави философи. Фалшивите спектакли, с които се заглавичквахме, за да забравим безсмислието на съществуването, отиват на кино. Важните неща се оказват онези, на които сме способни сами или с най-най-близките си. За повечето хора това е жестока ситуация, защото те отдавна са загубили способност да живеят за, с и в себе си, но може би успяващите са хората на бъдещето.


Един от най-"откачените" психо-ефекти у хора, озовали се в хосписи или осъдени на смърт, е неудържимият прилив на щастие. Този ефект спохожда малцина, но те неизменно свидетелстват, че едва сега, когато смъртта е вече не само неотменна и скорошна, но е свързана и с конкректни срокове, те откриват автентичното щастие да се живее: възхитителната осезаемост, финалното всеналичие на живота най-накрая го превръща в даденост, в притежание, което не тече, не изтича. Днес час по час се спряга "Чумата" на Камю, но не по-малко на дневен ред днес следва да бъде "Чужденецът", във финала на която осъденият на смърт за безумно, абсурдно убийство след периода на ужас открива красотата, чудото и величието на една утрин.


Разбира се, можем само да се надяваме, че ще имаме време да заменим ужаса с щастлива благодарност, че още ни има, че още ще бъдем, ако перифразираме Вапцаров. Самота, свобода, отговорност, благодарност, дълг, Сизиф, Мьорсо, "Песен за човека" -


важни трагични фигури от детството ми сега ми се възвръщат по изненадващо нефарсов начин


Все повече вярвам, че комплексно по-здравословно е да приемем, че предстои всички да се разболеем. Ще сме извадили късмет, ако се заразим с по-малки дози, ако органите ни издържат, а имунната ни система се противопостави, без да свръхреагира. Екстремните усилия да се предпазим провокират паника, която ще метаморфира в отчаяние, щом вирусът все пак ни докопа. Волята да се пазим и да пазим другите от себе си следва да е неумолима, но преглъщането на вероятността да стигнем до ломбардски и нюйоркския сценарий ще ни въоръжи с кураж и решимост да преболедуваме Covid-19, с трагичен оптимизъм пред лицето на един винаги вече застрашен живот, който все пак си струва да се преживее, тъй като алтернативата му е абсолютно гарантирана.


Страстната седмица е. Нюйоркската ми приятелка доверява, че никога не се е смяла толкова, колкото през последните две седмици, че усещането за близост, непосредственост, ако не и неминуемост на заплахата странно - маниакално? - повдига духа ѝ. Щом като знам, че в едно твърде обозримо бъдеще може да умра, значи е крайно време да пропиша, докато проглеждам за живия свят наоколо, който цъвти, зеленее, жужи, смее се, мяука, плаче, лае и минава умислено маскиран наоколо. Казват, че ръстът на самоубийства се бил качил в САЩ. Самоубийството, което винаги ми се е струвало припрян напън, без време постановяващ една вече гарантирана неминуемост; в наше време би ми изглеждало не само малодушно, но и фарсово.


И ако/като знаем, че навярно ще се разболеем след четири или четиринайсет дена, бездруго е време


да спрем да четем за вируса и да свършим важните неща


- да си напишем завещанието, да напишем разказ, да говорим всекидневно с майка си и с дъщеря си, да обгърнем с ръце и с обич човека до себе си, да готвим заедно, да разговаряме. Да изкараме от долапите си не скелетите, а крехкото наше съботно безсмъртие.


COVID-19, болница, Здраве, коронавирус, корононавирус, пандемия, Разпети петък -


Коментирай

Реклама