"Странна история" на Рюноске Акутагава (откъс)

"Странна история" на Рюноске Акутагава (откъс)


В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Странна история" с автор Рюноске Акутагава, предоставен от издателство "Изток Запад"


Често наричан "баща на японския къс разказ", Рюноске Акутагава (1892 - 1927) е сред първите японски писатели, които добиват голяма популярност извън родината си. Това се дължи отчасти на стилистическата му виртуозност, отчасти на умението да съчетава съществуващите традиции, култури и предания през психологическа или философска перспектива.


Днес една от най-престижните японски литературни награди носи името на Акутагава, а част от произведенията му са екранизирани от прочути режисьори като Акира Куросава.


Сборникът "Странна история" включва 22 неиздавани у нас емблематични творби на Рюноске Акутагава. Някои описват тривиални случки или събития, на които се придава особено значение, за да се разкрие морална поука или наблюдение над човечеството. Други ни запознават с тайнствени митологични и фантастични образи, които проявяват изненадващо човешки черти, а трети са автобиографични и отразяват постепенната промяна в психологическото състояние на Акутагава. Всички истории обаче са изпълнени със силни емоции и често завършват по неочакван начин.


Рюноске Акутагава е роден в семейството на дребен прекупвач на мляко на име Тошидзо Ниихара в часа на Дракона в деня на Дракона в годината на Дракона и затова веднага получава името Рюноске (Рю означава дракон на японски). Майката на Рюноске вече била на повече от 30 години, а баща му над 40, когато Рюноске се появява на бял свят, което в тогавашна Япония се считало за лош знак.
Скоро след раждането му психическото здраве на майка му се влошава и тя се самоубива.


Осиновен е и отгледан от вуйчо си Дошьо Акутагава, от когото наследява фамилното име. Семейството на вуйчо му има предци писатели и учени и внимателно пази древните традиции. Членовете на семейството се увличат по средновековната поезия и старинната живопис. Леля му, властна жена, която играе огромна роля за неговото израстване, непрекъснато се стреми към контрол над посоките в живота му, като дори се мести да живее с него след сватбата му.


През 1913 г. Рюноске започва да следва английска литература във филологическия факултет на Токийския университет, където заедно с няколко приятели издава литературното списание "Шиншичьо" ("Нова посока"). Там публикува дебютния си разказ "Старост" (1914). Творчеството му се радва на рано споходил го успех. Разказите за живота в средновековна Япония му носят истинска популярност: "Вратата Рашомон" (1915), "Носът" (1916), "Параванът с картини от ада" (1918) и др. Като млад е под силното влияние на японски автори от епохата Мейджи като Нацуме Сосеки и Огай Мори, но също и на водещи автори от европейската литература (Ги дьо Мопасан, Анатол Франс, Аугуст Стриндберг, Фьодор Достоевски и др.).


Преподава английски език във Военноморското училище (1916 - 1919) в град Йокосука, жени се за Цукамото Фуми, работи като сътрудник на вестник и през 1921 г. пребивава в Китай.


Пише разкази (общо около 150), автобиографична проза, афоризми - "Словата на пигмея" (1923 - 1926).
През последните години от литературната кариера на Акутагава, особено след голямото земетресение в Токио през 1924 г., състоянието му - физическо и психическо - се влошава. Пише ярки социални произведения, отхвърля капитализма и милитаризма. От този последен период в творчеството му са "Младостта на Дайдоджи Шинсуке" (1925, останал незавършен), "Регистър на покойниците" (1926), "Животът на един идиот" (1927), "Зъбчатите колела" (1927), "Писма до един стар приятел" (1927).


В последните проличава промяната в неговото състояние, тъй като започва да страда от халюцинации и тревожност, придружени от мигрена, поради опасенията, че е наследил заболяването на майка си. Самоубива се с веронал на 35 години. Последните му думи са, че усеща "неясно безпокойство" за бъдещето.


В аудиторията този следобед щеше да се проведе среща за оказване на подкрепа към пострадалите от природното бедствие. Като влязох в стаята на първи "В" клас (тогава я бяхме направили свой кабинет - на завършилите и учащите), Камихара и Иваса бяха преместили чиновете по средата и усърдно пишеха нещо. Лицето на приведения Камихара изглеждаше червено на проникналата през прозореца слънчева светлина.


На най-близкия чин до вратата Шичиджо, Шимомура и завършили ученици, чиито имена не знаех, се бяха заели да приготвят дрехи, кърпи, ленен плат и рециклирана хартия като дарение за пострадалите. Двама в тъмносиньо облекло с шарки усърдно надипляха ленения плат и го режеха на парчета с големината на кърпите. Дете с кафява хакама от Кокура усърдно ги сгъваше и редеше на купчина. Отсреща Хара и Оно бяха разтворили торба със солени крекери и усърдно ги брояха.


Йода също стоеше наблизо с отворена торба, пълна с големи хлебчета с пълнеж от сладка бобена паста, и усърдно ги броеше: "Ъъъ, пет, десет, двайсет..." Във всеки случай крекерите и хлебчетата, взети заедно, струваха едва четири йени и тримата леко се слисаха от изчислението.


Като погледнах към катедрата, сред завързаната с въженце рециклирана хартия и ненарязаните кърпи, разпилени в безпорядък, зърнах Хирацука, Кокуфу и Кийомидзу, които записваха на черната дъска броя на пострадалите и броя на крекерите, и усърдно ги изваждаха и деляха. Странно защо - навярно понеже пишеха припряно - дори цифрите като че ли бързаха усърдно.


Тогава дойде господин Хиросе. Каза две-три думи и отново излезе усърдно. Междувременно хлебчетата свършиха и усърдно купихме още. Усърдно отидохме при господина да преговаряме за отваряне на клуб за кореспонденция. Обадихме се на "Кайсейша"1 и усърдно поръчахме картички. Всички до един действахме усърдно. Каквото и да правехме, правехме го усърдно. Но пък се справяхме с много неща. Игрището, което се виждаше през прозореца, още беше пълно до ръба с неподвижна, сгъстена вода с цвят на разтопена мазилка, която отразяваше августовското синьо небе - с изключение на влажната червена почва със следи от тук-там оттекла се вода. Хърбаво черно куче с дълга козина се мокреше във водата от глава до пети, като пръхтеше. Стори ми се, че дори то се е осмелило да бърза усърдно.


Срещата започна в около три часа.


В аудиторията, обградена като манастир от сиви стени и мрачни прозорци, се наредиха в безпорядък няколкостотин по-страдали с изнурени лица. Там беше и богаташката с мърлява юката2, която носеше на гръб момченце с трихофития по кожата. И бабата с възпалени клепачи, която носеше тънко, мръсно кимоно с подплата и стегнато увита кърпа за пояс. И младежът само по бяла плетена блуза и долни гащи. И девойката, увила пояс върху огромния прорез на ливреята си. И чичкото с аления нос, който носеше на кръста си избеляло червено одеяло. Всички тези хора бяха пожълтели и стояха обърнати към катедрата с неумолими изражения. От грамофона върху нея се чуваше носов глас, който пееше някаква фолклорна песен.


След като песента от грамофона свърши, имаше приветствие от господин Изуно. Определено си беше дълго, но за съжаление, вече изцяло го забравих. После грамофонът изсвири още една мелодия и започна разказът на Тейсуй "Страхливият Джинбей". Тук-там се появиха жизнерадостни усмивки. От колко ли време не се беше надигал смях у тези хора? Нима не бяхме организирали тази среща в училище, за да го чуем? Огромна тъга налегна гърдите ми, докато гледах квадратното синьо небе през прозореца и слушах как се смеят.


Срещата приключи малко след края на разказа. Пострадалите започнаха да се изнизват през тесния вход и да се разпръсват по стаите. Ние ги чакахме в средата на коридора и раздадохме торбички с бисквити на възрастните и крекери и хлебчета на децата. Един чиновник от районната администрация и млад полицай с бели дрехи напомняха: "Благодарете им, благодарете им!" и пострадалите един по един свеждаха учтиво глави. Сред тях имаше момиченце на дванайсет-тринайсет с червен пояс, което направо коленичи на земята, като му казаха да благодари, пропълзя до обувките ни и опря лице в дъските на пода. Когато промълви "благодаря", неволно ме трогна до сълзи.


Веднага след края на срещата открихме клуба за кореспонденция в канцеларията. Съоръжение, чрез което пишехме писма вместо хората, които не можеха да пишат. С Хара и Оно писахме на един чин. Отворихме стъклената врата на канцеларията, която гледа към коридора, вкарахме дългите чинове от библиотеката и скамейките от аудиторията и седнахме тримата. Пред прозореца веднага се събраха много хора, защото на стената отвън имаше бележка от господин Такада: "Пишем писма вместо вас безплатно".


Измъквахме някакви думи с ленива воля, преди писането по картичките най-сетне да тръгне гладко; сетне видяхме, че има няколко пресилени "тъй като", "понеже" и "от сърце желаем всичко най-хубаво", запънахме се и не можахме да продължим. Вторият или третият, който дойде при мен, беше един дядо, но като го попитах за изказа, заговори как дъщерята на сестрата на чичото, който бил счетоводител в някаква болница някъде край река Комацугава, се омъжила за втория син на роднини от селото на съпругата на сина на по-голямата му сестра. Когато водата на Комацугава преляла и стигнала дори в селото на втория син на роднините от селото на съпругата на сина на по-голямата сестра на дядото, дъщерята отишла по някаква работа във воденицата, която държал стар познат - синът на съдържателя, но сестрата на чичото, който бил счетоводител в болницата, направила нещо и дъщерята отложила работата си и отишла да прави нещо друго в къщата на ключар в квартал Саруга ку на район Канда, който бил чичо на приятел на сина на дядото.


Такива ги бърбореше и колкото и да се опитвах да му задам въпроса си, той все ме пращаше в трета глуха - смисълът съвсем се загуби и се обърках още повече. Дори сега, като се сетя за онзи момент, все още нямам представа какво съм написал на картичката. При Хира пък дойде една баба, той я попита: "Получател?" и тя измъмри "господин Хейгоро" или нещо такова.


А когато я притисна с въпроса "Каква е фамилията му?", му каза, че фамилното име не ѝ било известно, но го увери, че всеки в квартала знаел кой е господин Хейгоро и че нямало как да не стигне до него, дори да не пишело фамилия. Както и се очакваше, Хира отвърна: "Само с "господин Хейгоро" няма да стигне до него" и стана за срам, но накрая склони да напише еди-коя си улица, еди-кой си номер, до уважаемия господин Хейгоро. Ако така успееше да стигне до дома на господин Хейгоро, несъмнено дори той самият би се озадачил.


Особено забавно беше с един тип, забравих при кого отиде, но даде име на получател "Шосенджи, Нодаясуцуден" и никой не знаеше как да го запише с йероглифи. Накрая го изписахме така, че заприлича на китайски - сигурен съм, че ако беше включено в изпита по китайска литература, всеки ученик от което и да било училище щеше да бъде скъсан.


Клубът за кореспонденция прекрати дейност малко преди залез-слънце. Обичайният банков служител дойде да събере месечната учебна такса през прозорчето, а Камихара, Иваса и другите завършили поеха писането. В същото време ние затворихме прозорците. Когато си тръгнахме, вече се беше стъмнило. От прозореца на втория етаж се виждаше бледа светлина, а прането, окачено на клоните на трепетликата, беше изцяло прибрано.След това клубът отново продължи да работи. С изключение на горепосочените, Хирацука, Кокуфу, Сунаока, Кийомидзу, Йода, Шичиджо, Шимомура и останалите, които вече не помня, се затъжиха, че са изгубили привилегията да бъдат публично признати тук. Иска ми се да добавя, че не ми се струва случайно, че някои хора поеха писането и изхабиха около шестстотин картички именно за това.


Следобед два дни по-късно използвахме част от дарените средства, за да дадем над четиристотин чифта гащи на пострадалите. Всеки носеше по една кутия с дузина гащи и започнахме да обикаляме по стаите. Нисък чиновник от районната администрация, който приличаше на циганин, правеше съпоставка със счетоводната книга и викаше пострадалите един по един, а ние им раздавахме чифтовете. За съжаление, съм забравил в коя стая кой какво е правил, но си спомням едно - май беше, като влязох в стаята на пети "В" клас.


В мрачния ъгъл имаше топка избеляло тъмносиньо одеяло с едро черно райе. В началото си мислех, че просто е сгънато така, но въпросният циганин извика някакво име, одеялото се разшава и отвътре се показа дълга сива брада. Сетне се появи старец с мътни очи и зачервено лице. А накрая - дълга, права сива коса. Известно време той ни гледа, после затвори очи. Отблизо миришеше на алкохол. Стори ми се, че по някакъв начин е успял да скрие бутилка водка под одеялото.


Хира обиколи стаите на втория етаж и каза, че в тази на пети "А" клас имало луда жена, която гледала втренчено водата в кофата. Представих си как тази жена с вързана коса стои облегната на сивата стена с дъждовните петна с ръка, мушната между катовете на износения си сатенен пояс, и наблюдава водата в кофата, навела глава. Наистина като в роман.


Когато раздадохме долните гащи, пристигнаха много дарени вещи от маркиз Маеда, прибрани в грамаден сандък с герб, изобразяващ сливов цвят. Помислихме, че са бонбони, но се оказаха ризи и препаски. То се очаква, че маркиз Маеда може да прави големи неща. Сякаш мина цяла вечност, преди да настъпи утрото на деня, в който пострадалите щяха да се приберат по домовете си. Решихме да използваме остатъка от дарените средства, за да направим томбола.


Наградите поръчахме предната вечер. Сутринта на уречения ден, когато отидох в училищната канцелария, там вече се беше събрала цялата банда и активно подготвяше лотарията. Малцина можеха да навиват хартията добре, затова господин Хиросе и господин Масаки ни помогнаха. Сунаока се справяше най-добре от нас. "Еха, бива си те!" - възкликнах, докато го наблюдавах с възхищение. Разбира се, на мен навиването не ми се удаваше.


В канцеларията имаше струпани купчини от различни вещи. Като ги купувахме предишната вечер, Оно се изприказва до краен предел и в резултат ни осигури четка за почистване. Имаше някакво сито, подходящо за пресяване на мисо. И сапун за пране, който приличаше на мумифицирано правоъгълно сладкишче от сладка бобена паста. Метла и бамбукова шпатула. Дървени сандали и кухненски нож. Кукла с червени дрешки, глинена фигурка на куче с лице като на безух тюлен от остров Ропен и много други играчки, сред които май имаше и пет-шест калайдисани флейти, които купихме по препоръка на Хара.


Спирам с обясненията за наградите, но ми се ще да опиша още една - жълтите лакирани клечки за хранене. Бяха стотици. След като ги раздадохме, се подразних, защото миризмата на лак невъзвратимо остана по ръцете ми. Сърцето ми се качваше в гърлото и при най-малкото лъхване. Тогава наистина проумях защо сред наградите в лотарията именно лакираните клечки са били забранени до времето на Сун Дзъ.Като свършихме с лотарията, Хара и Йода се заеха да обикалят стаите една по една. След малко хората започнаха да прииждат на тълпи. Наложи се да отворим дясната врата, която обикновено стоеше залостена, защото влизаха през десния вход от страната на канцеларията.


Комбинирахме метлата със сапуна и бамбукова кошница, четката за почистване със ситото и бамбуковата шпатула, сандалите с чифт клечки, и останаха най-трудните за разпределяне - лакираните миризливи клечки, които разделихме на чифтове. Ако бях спечелил такива от лотарията, щях да ги откажа.
Сунаока и Кокуфу обявяваха печелившите, като ги четяха един по един на висок глас. Сред тях имаше цяло петчленно семейство, на което се паднаха сандалите. Хрумна ми, че би било забавно, ако десетчленно семейство спечели всички лакирани миризливи клечки, но за жалост, не си спомням да е имало такъв случай.


След първия кръг на томболата останаха много награди. Към тях добавихме непечеливши билети и направихме втори кръг. Свърши точно по пладне. Евакуираните вече започнаха да се връщат по домовете си. Някои учтиво дойдоха да ни благодарят.


Когато с тежко задоволство и лека умора излязохме от канцеларията, в която няколко дни непрекъснато бяхме заети, надникнах през прозореца и видях, че увехналият кипарис и ниската трепетлика оставят къса ярка сянка върху покрития с кал чакъл, а на дървения панел на сивата училищна сграда, блестящ от лъчите на обедното слънце, бяха подпрени цинкова плоча и метла. Може би чистенето на останките щеше да започне утре.


Източник: Дневник

развлечение -


Коментирай

Реклама